„Рецепта” за живот: Най-важно е да има здраве и уважение между хората

90-годишната Желязка Славова, пред ДТ

Размер на шрифта: a | a | a 11:51 05 април 2018

Желязка Славова или накратко баба Жека живее в Добрич. Вчера, на 4-ти април отбеляза своя 90-ти рожден ден. Родената през 1928 г. добруджанка е израснала, заедно с тримата си братя, в семейство, препитаващо се със земеделие. Преживяла е румънската окупация в Добруджа (в детските си години), после радостта от връщането на родното й място в  пределите на родината, както и комунистическия строй. Днес баба Жека се радва на двете си дъщери, трима внуци и пет правнука. Усмивката си и положителната енергия, която излъчва, тя обяснява простичко: „Сърцето ми е такова!”. С радост приема поздрави за рождения си ден, а тези дни очаква и пенсията с великденската надбавка.

 


-Сега отбелязвате своя 90-ти рожден ден, но какво дете беше малката Желязка?

-Родена съм в Суйчук, село Рилци (сега квартал на Добрич). Израснах там със семейството си. Бяхме голяма фамилия. По това време района беше румънска територия. В училище учихме на румънски език, дори ни забраняваха в класните стаи да говорим на български. Учителите бяха много строги. Нямахме много свободно време, до обед -учебни часове, а след това момичетата се занимаваха с ръкоделие. Наказанията бяха много строги. При провинение бой с пръчки по дланите или на колене върху пръснати по пода царевични зърна.  Но аз бях от примерните и не съм наказвана.

-Била сте малка, но имате ли впечатления какви бяха настроенията сред хората, когато Добруджа бе върната в пределите на България?

-Когато бях в 5-ти клас се върнахме в пределите на България. Както ние казвахме тогава „Дойде Българията!”. Разбира се, че хората се радваха. Даже баща ми – още частник, впрегна хубавите си коне, за да посреща българските войници, а майка ми дари един от тях с бяла риза. Тогава въпреки, че бях голяма наново заедно с другите деца започнахме като първолаци – да учим българската азбука, всичко наново, но на български. Така обучението ми продължи до 8 клас. След това се включих в селскостопанската работа заедно със семейството си - на нивата, грижи за животните. Тогава ток и вода по къщите в селото нямаше. На газена лампа или  кандило шиехме, четяхме. Вода носехме у дома от близката чешма.

-Какви времена бяха тогава, особено за едно младо момиче?

-Едно време порядките бяха други и момите за женене не ходеха сами по срещи с младежи. На организираните в селото хора и вечеринки, винаги бяхме под строг контрол, придружени от братя или близки роднини. Чак след като се омъжих се преместихме със съпруга ми в града. Родителите му бяха приятели с майка ми и баща ми. Харесали ме за снаха и ние се харесахме, и така…. Отначало бяхме на квартира, после се появиха и децата…Сега се радвам на любовта на дъщерите си, на внуци и правнуци. Някой от тях са в София, други в Ливан, но редовно ми се обаждат по телефона. 

-Тогава в Добрич имаше заводи, развито производство. Къде премина трудовия ви стаж?

-25 години работих в завод „Орлов”, бях шивачка, на смени десетилетия наред наведена над машините. Тогава нямаше и автобуси. Ходихме пеша до базата и лете и зиме. Но се справях много добре и началниците ми имаха доверие, знаеха че могат да разчитат на мен. Дори  последната година от трудовия ми стаж бях наградена и с медал. Пенсионирах се през 1983 г.

- Преживели сте различни обрати от историята на България. Какво се промени през комунизма? Често в днешни дни има една носталгия по тези години. А след настъпването на т. нар. демокрация?

-Ние бяхме млади. За нас тогава всичко беше добро – щом не сме гладни и имаме работа… Заплатите бяха малки, но и цените на стоките бяха много ниски. Иначе от политика не съм се вълнувала никога.

Но времената се променят, а хората често се връщат назад в годините с носталгия, защото в сравнение с днес, тогава животът наистина беше по-евтин. Сега все ни залъгват с промоции по магазините, но за нас пенсионерите е много трудно.  

-Наближава Великден - един от най-светлите празници. Вярваща ли сте?

-Да и преди редовно ходех на църква, но краката вече малко не ме слушат. Още като бях малка семейството ми винаги отбелязваше Великден. Майка ми печеше козунаци, боядисваше яйца, събирахме се на празника. И аз през годините винаги съм спазвала традициите. Сега вече здравето ми не позволява да спазвам пости и др. Но явно ми е писано да живея. И до сега не мога да стоя без работа. (Показва последния красив гоблен, върху който работи).  Шия гоблени и ги подарявам на внучки, на внуци.  

-Е, като говорим за младите… Какъв е вашия съвет към новите поколения? Кое е най-важното в живота?

-Най-важното в живота е здравето и да има уважение и разбирателство между хората.

Разговаря Галина Михайлова

реклама
реклама
реклама
Забравеното детство Спазвайте противопожарните... Областният управител изказа... Започна електронния прием в... Добричлийка грабна среброто на... Проект за младежки аварийни... Подготвят 130 безработни за... Увеличава се броят на... Обучават над 300 безработни в... Предложения за побратимяване с... Предложения за побратимяване с... Нова съдебна зала работи в... ВМРО припомня унизителния... Общината предприема стъпки за... Представиха националните... В европейската седмица на... Педагози от Помощното училище... Ученици от ПМГ "Иван Вазов"... Община Добрич набира заявления... Дариха велосипеди на децата от... “Преименуваха” парка на Добрич Пункт за ненужни за... Още две нови електронни услуги... 60 000 лв. влагат в детска... Почистват част от подлезите в... Продължава работата по проекта... Почистват проблемните зони по... Туристите да внимават за... Водни игри за децата от “Еко... 89 проби за растителни мазнини...

Виц на деня:

Наели чукча да боядисва осевите линни на едно шосе. Първия ден чукчата направил 200 метра осеви линии и шефовете му били възхитени. На втория ден направил 150 метра, но шефовете му пак били ...

виж всички

виж галерия

фото галерия

Следвайни във Facebook.